Защо ми е трудно да говоря за себе си?

Тя седна на дивана и постави ръка под брадичката си. Беше на тридесет и шест години. Носеше светъл пуловер и дънки. Погледна към прозореца. После към бележника в ръцете ми. Беше дошла заради постоянно напрежение и трудности в отношенията с близките си. Но когато я попитах какво я тревожи, тя замълча. Не знаеше откъде да започне.

След известно време започна да разказва за работата си. Отговаряла за няколко проекта. Колегите често я търсели за помощ. Ръководителят ѝ разчитал на нея. После заговори за съпруга си. За неговите служебни проблеми. За децата. За майка си, която напоследък имала нужда от повече внимание. Разказваше подробно за всички. Но почти нищо за себе си.

Забелязах как внимателно подбира думите си. Когато споменаваше някакъв конфликт, веднага започваше да оправдава другия човек. Когато говореше за собствената си умора, бързо сменяше темата. Понякога се усмихваше, въпреки че очите ѝ оставаха напрегнати. Не настоявах да продължи. Оставих ѝ време да реши какво иска да сподели.

Постепенно започна да говори за последната неделя. Била поканила родителите си на обяд. Съпругът ѝ имал други планове. Децата искали да излязат с приятели. Тя останала сама в кухнята. Приготвила храната. Подредила масата. Когато всички пристигнали, се усмихнала и започнала да сервира. Никой не забелязал, че от сутринта не била сядала.

След обяда майка ѝ направила забележка за храната. Съпругът ѝ погледнал телефона си. Децата се прибрали в стаите. Жената събрала съдовете и започнала да мие. Усетила стягане в гърдите. Искало ѝ се да остави всичко и да излезе. Вместо това довършила работата. После седнала сама в кухнята. Останала там почти час.

Попитах я как се е почувствала в този момент. Тя погледна към ръцете си. Започна да обяснява, че майка ѝ не е искала да я обиди. Че съпругът ѝ също бил изморен. Че децата имали нужда от самостоятелност. Разбирала всички. Но когато отново насочихме вниманието към нейното преживяване, тя замълча.

Предложих ѝ да останем за кратко при тази тишина. Не беше необходимо веднага да намери правилните думи. Тя се облегна назад. Погледна към прозореца. После призна, че понякога изпитва силно желание да се разплаче. Но не знае защо. Нямала сериозни проблеми. Имала семейство, работа и дом. Струвало ѝ се неблагодарно да се оплаква.

Понякога човек трудно говори за себе си не защото няма какво да каже, а защото е свикнал да приема собствените си преживявания за по-маловажни от чуждите. Може да разказва подробно за проблемите на близките си. Да разбира техните чувства. Да намира решения. Но когато разговорът се насочи към самия него, започва да се оправдава или замълчава.

Попитах я какво се случва, когато се опита да сподели собствените си трудности със съпруга си. Тя разказа, че обикновено започва разговор вечер. После вижда колко е изморен. Решава да не го натоварва. Ако все пак сподели нещо, бързо добавя, че проблемът не е сериозен. Понякога дори започва да го успокоява, че няма причина да се тревожи за нея.

Спомни си една вечер, когато се прибрала от работа разстроена. Ръководителят ѝ бил отправил несправедлива критика. Искала да разкаже на съпруга си. Но той започнал да говори за собствените си проблеми. Тя го изслушала. После му предложила няколко решения. Когато разговорът приключил, вече било късно. Не споменала нищо за случилото се в офиса.

На следващата сутрин се събудила с главоболие. Отишла на работа. Продължавала да мисли за разговора с ръководителя си. Изпитвала раздразнение към съпруга си, въпреки че той не знаел какво е преживяла. После се обвинявала, че е несправедлива към него. Не разбирала защо очаква другите да забелязват потребностите ѝ, след като самата тя рядко ги изразява.

Разгледахме какво я спира да говори. Тя се страхуваше, че ще прозвучи егоистично. Че ще отнеме прекалено много време. Че другият човек може да не я разбере. Понякога се притеснявала, че ще започне да плаче. А ако заплаче, няма да може да обясни какво точно я е разстроило. Предпочитала да премълчи, вместо да изглежда слаба.

Постепенно разговорът се насочи към детството ѝ. Спомни си как майка ѝ се прибирала изморена от работа. Често имала главоболие. Баща ѝ работел до късно. Момичето се научило да подрежда стаята си, преди родителите да се приберат. Подготвяло домашните си. Опитвало се да не създава проблеми. Когато майка ѝ била разстроена, детето предпочитало да мълчи.

Разказа ми за една вечер, когато била на единадесет години. Скарала се с най-добрата си приятелка. Прибрала се разплакана. Майка ѝ приготвяла вечеря. Момичето започнало да разказва какво се е случило. Но майка ѝ била изморена. Насърчила я да не обръща внимание на подобни дреболии. После продължила да готви. Детето се прибрало в стаята си.

Онази вечер дълго стояла до прозореца. Искала да разкаже още много неща. Как приятелката ѝ отказала да седне до нея. Как останала сама през междучасието. Как се страхувала, че никога повече няма да си говорят. Но решила да не притеснява майка си. На следващия ден отишла на училище и се държала така, сякаш нищо не се е случило.

Спомни си и други подобни вечери. Родителите ѝ не били жестоки хора. Грижели се за нея. Помагали ѝ с уроците. Купували ѝ всичко необходимо. Но рядко разговаряли за чувствата си. Когато някой бил разстроен, обикновено се оттеглял в друга стая. После се връщал и продължавал с обичайните задачи. Така постепенно и тя се научила да прикрива преживяванията си.

Попитах я какво е правила, когато изпитва силна тъга. Тя се замисли. Като дете четяла книги. По-късно започнала да се занимава с работа. Когато се чувствала разстроена, подреждала стаята си. Когато се ядосвала, излизала на разходка. Понякога тези действия ѝ помагали. Но рядко разговаряла с някого за причината, поради която се е почувствала така.

Докато разказваше, тя отново сключи ръце в скута си. Погледна към мен. После извърна очи. Забелязах, че всеки път, когато се приближава до болезнен спомен, започва да говори по-бързо. Сякаш иска да приключи разказа, преди да се появят сълзите. Оставихме темата за детството. Върнахме се към начина, по който се чувстваше в кабинета.

Попитах я какво я затруднява в нашия разговор. Тя дълго мълча. После призна, че се притеснява да не ме отегчи. Струвало ѝ се, че трябва да разказва нещо важно. Че трябва да отговаря бързо на въпросите ми. Понякога се опитвала предварително да отгатне какъв отговор очаквам. И когато не успявала, се чувствала неудобно.

Обясних ѝ, че не е необходимо да подрежда историята си според моите очаквания. Можеше да говори за онова, което смята за важно. Да замълчи. Да се върне към предишна тема. Да ми каже, когато не разбира въпроса или не иска да отговори. Психологическата консултация не е изпит, на който човек трябва да докаже, че умее да говори правилно за себе си.

Тя се облегна назад. За първи път остави ръцете си свободно върху дивана. След кратко мълчание започна да разказва за нещо, което не беше споменала досега. Преди няколко седмици получила предложение за по-висока длъжност. Работата била интересна. Възнаграждението по-добро. Но тя отказала. Не обсъдила решението със съпруга си. Не казала и на приятелките си.

Попитах я какво я е накарало да откаже. Тя разказа за допълнителните отговорности. За времето, което ще трябва да отделя. За възможните промени в семейното ежедневие. После замълча. Призна, че всъщност много искала тази работа. Но се страхувала, че няма да се справи. И че ако не успее, останалите ще разберат колко несигурна се чувства.

Продължихме да изследваме този страх. Тя беше свикнала да говори за постиженията си сдържано. Когато получавала похвала, веднага започвала да изброява хората, които са ѝ помогнали. Когато я питали какво иска да постигне, предпочитала да говори за общите цели на екипа. Рядко изразявала собствените си амбиции. Страхувала се да не изглежда прекалено самоуверена.

Трудността да говорим за себе си понякога включва не само болезнените преживявания, но и собствените ни желания, постижения и потребности. Човек може да се притеснява да поиска помощ. Но и да сподели, че се гордее с нещо. Да говори за мечтите си. Да признае, че иска повече внимание, признание или близост. Понякога дори собствената радост остава неизказана.

Към края на срещата тя отново погледна към прозореца. Беше говорила повече, отколкото очаквала. Не беше разказала всичко. Някои теми все още я притесняваха. Но този път не се опитваше да се извини за дългия разговор. Обсъдихме какво бихме могли да изследваме в следващите срещи. Уговорихме нов час. Тя взе чантата си и стана.

След като си тръгна, останах за кратко в кабинета. Спомних си как в началото разказваше подробно за проблемите на всички около себе си. Как постепенно започна да говори за собствените си преживявания. И колко трудно ѝ беше да признае, че иска нещо за себе си. Не беше необходимо да промени всичко още днес. Но вече беше започнала да забелязва собственото си мълчание.

На следващата ни среща тя разказа за една вечер със съпруга си. Прибрала се изморена от работа. Той я попитал как е минал денят ѝ. Обикновено отговаряла кратко. Този път му разказала за предложената длъжност. За отказа си. За страха, че няма да се справи. За първи път споделила колко много е искала да приеме предложението.

Съпругът ѝ я изслушал. После започнал да задава въпроси. Тя усетила познатото напрежение. Очаквала критика. Но той се интересувал защо не е обсъдила възможността с него. Разговаряли дълго. Не стигнали до конкретно решение. Но когато си легнала, жената изпитала облекчение. Не се налагало повече да носи сама собственото си разочарование.

Не приемахме тази вечер за окончателна промяна. Все още имаше ситуации, в които тя премълчаваше. Понякога започваше да говори за себе си, после отново насочваше вниманието към другите. Но постепенно започваше да забелязва кога го прави. И да си задава въпроса какво би искала да каже, ако не се страхуваше от чуждата реакция.

След няколко срещи тя ми разказа за разговор с майка си. Двете обсъждали предстоящо семейно събиране. Майка ѝ очаквала дъщеря ѝ да поеме организацията. Жената обаче имала други планове. Този път споделила, че е изморена и иска да си почине през почивните дни. Майка ѝ останала разочарована. Но разговорът не завършил с конфликт.

Жената изпитала вина. По-късно отново се замислила дали не е постъпила егоистично. Но този път не променила решението си веднага. Опитала се да разбере какво точно я тревожи. Постепенно започвала да допуска, че може да обича майка си и едновременно с това да има собствени потребности. Че чуждото разочарование не означава непременно, че е направила нещо погрешно.

Да говорим за себе си означава понякога да позволим на другите да видят, че имаме различни желания, потребности и граници. Това може да предизвика несъгласие. Понякога другият човек действително ще остане разочарован. Но откритият разговор създава възможност отношенията да се изграждат върху по-ясно разбиране, вместо върху постоянно отгатване на чуждите очаквания.

На една от следващите срещи тя седна на дивана и сама започна разговора. Разказа ми за предложение, което получила от приятелка. Двете планирали кратко пътуване. Преди вероятно щяла да откаже. Щяла да се притеснява как семейството ѝ ще се справи без нея. Този път обсъдила възможността със съпруга си. Решили, че тя може да замине за два дни.

Докато говореше, тя се усмихна. После призна, че се чувства едновременно радостна и виновна. Не беше необходимо да премахваме едното чувство, за да приемем другото. Можеше да иска това пътуване и едновременно с това да се притеснява. Важното беше, че вече успяваше да назовава преживяванията си. Без веднага да се оправдава за тях.

След като си тръгна, останах за кратко в кабинета. Спомних си жената от първата ни среща. Седнала на дивана. Със сключени ръце. Говореща подробно за всички останали. Сега тя започваше сама да избира темите на разговора. Не беше престанала да се тревожи от чуждото мнение. Но постепенно намираше място и за собственото си.

Защо понякога ни е толкова трудно да говорим за себе си? Причините могат да бъдат различни. Страх от осъждане. Срам. Притеснение, че ще изглеждаме слаби или егоистични. Трудност да разпознаваме собствените си чувства. Понякога човек е свикнал да изслушва другите, но рядко е имал възможност самият той да бъде изслушан. Постепенно започва да приема мълчанието за по-безопасно от открития разговор.

Понякога този начин на общуване се изгражда още в детството. Когато чувствата ни са били омаловажавани. Когато сме били прекъсвани. Когато разговорите за личните ни преживявания са предизвиквали критика или неодобрение. Но не всяка трудност да говорим за себе си произтича от детството. Настоящите отношения, стресът и личните особености също могат да имат значение.

Трудността да говорим за себе си невинаги означава, че не разбираме собствените си чувства. Понякога знаем много добре какво преживяваме. Но се страхуваме да го покажем. Не искаме да натоварваме близките си. Притесняваме се от отхвърляне. Или очакваме, че другите няма да ни разберат. Тогава премълчаваме дори нещата, които имат голямо значение за нас.

Друг път самите ни преживявания остават неясни. Усещаме напрежение. Раздразнение. Тъга. Но не знаем какво ги предизвиква. Когато някой ни попита как се чувстваме, започваме да разказваме какво се е случило. Изброяваме събитията. Описваме поведението на останалите. Но трудно намираме думи за собственото си вътрешно състояние.

Психологическата консултация може да бъде пространство, в което постепенно да започнете да говорите за себе си, без да се налага предварително да подреждате цялата си история. Можете да започнете от конкретна случка. От усещане в тялото. От мисъл, която се повтаря. От въпрос, на който нямате отговор. Не е необходимо още на първата среща да разказвате всичко.

Ако ви е трудно да започнете, можете предварително да запишете няколко неща, които ви тревожат. Не като задължителен списък, който трябва да представите правилно. А като опора, към която можете да се върнете. Можете да донесете бележките си. Да ги прочетете. Или просто да обясните, че не знаете откъде да започнете. Това също е достатъчно начало за разговор.

Не е необходимо да говорите непрекъснато. Можете да замълчите. Да се замислите. Да се върнете към предишна тема. Да споделите, че определен въпрос ви притеснява. Доверието не възниква автоматично при първата среща. То се изгражда постепенно, когато човек усеща, че неговите преживявания и лични граници се уважават.

Понякога първата стъпка е да започнете да забелязвате кога премълчавате собственото си мнение. Когато искате да откажете, но се съгласявате. Когато имате нужда от помощ, но казвате, че всичко е наред. Когато някой ви попита как се чувствате, а вие веднага започнете да говорите за неговите проблеми. Не е необходимо веднага да променяте поведението си. Първо можете просто да го разпознаете.

Да говорите за себе си не означава да разказвате личните си преживявания на всеки човек. Имате право да избирате какво да споделяте, с кого и кога. Откритостта не изисква да се отказвате от личните си граници. Важно е постепенно да развивате възможността да изразявате собствените си потребности в отношения, в които се чувствате достатъчно сигурни.

Ако забелязвате, че трудно споделяте собствените си преживявания, че постоянно пренебрегвате потребностите си или че страхът от чуждото мнение започва да ограничава отношенията и решенията ви, можете да потърсите психологическа подкрепа. Не е необходимо предварително да знаете причината. Можете да започнете именно от трудността да говорите за себе си. И постепенно да изследвате какво стои зад нея.

Понякога най-важната промяна започва с едно кратко изречение за самите нас. Че сме изморени. Че не сме съгласни. Че имаме нужда от помощ. Че не искаме да направим нещо. Или че отдавна мечтаем за промяна, която не сме се осмелявали да споделим. Не е необходимо другият веднага да ни разбере напълно. Важното е постепенно да започнем да чуваме и собствения си глас.